Библиотеката при НЧ „Петър Парчевич – 1927” – с. Асеново

1 История

- история на селото – село Асеново, общ. Никопол, обл. Плевен е заселено предимно от преселници от Винга, които са с католическо вероизповедание, но другата част от жителите му са православни преселници от балканските градчета. След разгрома на Чипровското въстание, успелите да избягат преминават в пределите на Австро-Унгария (днешна Румъния), в областта Банат и се заселват във село Винга, област Темешоара. Близо 200 години са живели там и когато се освобождава България те се завръщат. През 1892г. се заселват в село Асеново, а през 1919 – 1920г. в селото идват и преселниците от балкана. За времето си банатските българи в сравнение с другите праселници са били наследили културни ценности и техника, която не се е виждала често по нашите земи (железни плугове, приспособления за земеделска и въобще стопанска дейност, освен това всеки притежава кон и то австрийски коне известни с чистокръвният си произход). Европейският модел на поведение, усвоен от банатските българи не им пречи години наред да милеят за родината и да после да изоставят вее осигуреният си живот, за да се завърнат. Техният културен мироглед е пряко свързан както с вярата, така и с просветната дейност, за която са давали средства и са се борили за по – високо ниво на просвета и образование.

- създаване – с основаването на читалище „Петър Парчевич” са събрани около 20 -30 стари книги донесени от Винга (град в днешна Румъния, в областта Арад, където  преселниците от Чипровци са се заселили в тази област и са живели близо 200 години в чуждите земи). Някои от книгите са на латиница, има и няколко учебника. Книгите са били събрани от учители и деятели и са служели за размяна и препрочитане от основателите. Било е осигурено помещение за библиотека. До 1974г. библиотеката се е помещавала в различни частни домове по главната улица с удобен достъп, предоставяни за ползване. От 1974г. насам се премества във читалищната сграда.

- патрон – Патрон на читалището и на библиотеката е Петър Парчевич. Той  е български католически епископ. Роден е през 1612 г. в стар Чипровски род. Учи в католическо училище, след което продължава образованието си в Италия във висшите школи в Папството. Връща се като доктор по богословие и каноническо право. Удостоен е с баронска титла от императора на Свещената римска империя. През 1630–1645 г. епископ Петър Парчевич, високообразован български католически духовник и дипломат, провежда широка дипломатическа кампания сред християнските владетели в централна Европа. В продължение на много години Парчевич обикаля Европа - Италия, Австрийската империя, Балканските държави, Украйна ... Негова е заслугата за помиряването на Полша с украинския атаман Богдан Хмелницки. За тази си мисия Парчевич получава от австрийския император Фердинанд III благородническа титла и званието "императорски съветник" през януари 1657 год. Малко преди това - през 1656 год. бива провъзгласен за Марцианополски архиепископ. Почива на 23 юли 1674 г. в Рим.

2 Общи данни

- брой на томовете – в момента томовете в библиотеката са приблизително 9 598.

- структура – библиотеката заема площ от 60 кв. м. и е обща за заемните функции, читалните, и библиотечният фонд.

- функции-

·           Социална функция

•         Архивна функция

•         Информационна функция

•         Образователна функция

•         Разпространител на знание и информация

•         Културна функция

- програми – библиотеката работи по програма „Глобални библиотеки” от първият и етап от 2009г.

Петър Парчевич

/историческа справка/

В първото десетилетие на бурния седемнадесети век в градеца Чипровец,  сгушен в дебрите на Чипровската планина е роден Петър Парчевич (1612 г.). Бележитият българин е посветил живота си за спасението и освобождението на своя поробен народ.

Чипровец останал незасегнат от турската колонизация и от потурчване. Там е проникнал католицизмът, пренесен от саксонските рудари, които са се преселили тук поради богатите земни находища от желязо, мед, злато, сребро и други метали в този край. Будното население на Чипровец, получило привилегии от султана се замогнало от търговията с тези ценни метали. Тази търговия се водела не само вътре в империята, но и вън от нея и това позволявало на чипровчани да пътуват в чужди земи.Поради тези причини населението на само на Чипровец, но и на близките до него селища, е запазило висок борчески дух и гордо българско съзнание, от които са били проникнати Петър Парчевич и неговия покровител и вдъхновител, а по- късно и съратник в борбата за освобождението на България – чипровчанинът Петър Богданов Бакшев.

Фамилиите Парчевич, Пеячевич, Кнежевич и Томагьонович водят своето начало то стария босненско-български владетелски род Кнежевич-Парчевич, чиито представител и родоначалник Стефан Дабиш-Кнежевич, придобил името „Кнежевич” по княжеска титла на баща си Нинослав Босненски, чрез рода на своята съпруга е бил в роднински връзки с унгарските и полските крале и от 1392 г. до 1396 г. е крал на Босна. Тримата сина на Стефан Дабиш-Кнежевич – Владислав, Вук и Парчия, влизат в заговор, организиран против първия крал на Босна Твърдко І. Заговорът е разкрит. Владислав и Вук са хванати и наказани със строг затвор докато Парчия успява да избяга и през 1367 г. емигрира в България, където получава от цар Иван Александър наследствени земи около р. Скът. Тук той изгражда замъка Кнеже и поставя началото на рода Парчевич от рода Кнежевич.

През 1622 г. малкият Парчевич заминава за Италия и постъпва в прочутия Илирийски колеж на италианското градче Лорето. Там Парчевич учи старателно цели седем години, добива солидни знания и усвоява съвършено латински и италиански език. От Лорето Парчевич заминава за Рим, за да продължи учението си.Тук той учи също така много усърдно и накрая на следването си, изявил своите изключителни дарования, получава титла „доктор на каноническо право и богословие”.В Рим Парчевич се застоява и добива не само докторско звание, но и богат житейски опит, широк кръгозор, ясен и оформен политически поглед за положението в Европа и за състоянието на турската империя. Петър Парчевич, овладял още няколко чужди езика, по настояване на просветения софийски католишки архиепископ Петър Богдан.

През 1644 г. се връща в родината си. Същата година е назначен за секретар на марцианополския архиепископ Бандуинович със седалище Молдавия. Той държи непрекъсната връзка с Петър Богдан, който от своя страна поддържал жив контакт със своите сънародници не само от Чипровец, но и с българското население на цялата област с център Кутловица (сега област Монтана), за да крепи бодър духа на народа и да съживява надеждите му за освобождение от „непосилното турско иго”.

На Парчевич се възлага тежката и опасна задача да пътува с мисия из далечни чужди земи, за да моли за помощ и подкрепа за осъществяване политическите планове за освобождението на българския народ и на другите балкански народи от османското робство. Тази апостолска дейност, придружена с големи опасности за живота му, налагала на Парчевич да пътува месеци и години при сковаващи студове и знойни горещини, денем и нощем, понякога и пеша, често пъти недоял и болен, за да моли не само за помощ срещу Турция, но и като политически далновиден и осведомен деец да убеждава със своето красноречие и здрава логика западните държавници, че е в техен интерес да се противопоставят с въоръжена сила срещу турската империя. Една година след завръщането му в България настъпват благоприятни военни събития, които улесняват тази тежка и опасна, но високо родолюбива и благородна дейност на Парчевич. Избухнала така наречената Критска война между Венеция и Турция, която продължила с прекъсвания почти четвърт век (1645-1669).Тази война причинила немалки поражения на Турция и събудила надежди всред българския народ и другите балкански народи за освобождение от османското робство. Оттук нататък започват честите, продължителни и изтощителни пътувания на Парчевич из далечни страни. Две години след войната(1647) Парчевич, преоблечен в турски дрехи, тръгва на дълъг и рискован път за Полша, за да склони полския крал Владислав IV да нападне Турция, която е във война с Венецианската република и с това да подпомогне българо-влашките планове за освобождение. На следващата година (1648) Парчевич отново отива при полския крал, който утвърждава избора на влашкия княз Матей Басараба за” върховен вожд на целия Изток”, предвиден в плана за въоръжено възстание, изработен от Парчевич  и Басараба. Внезапната смърт на крал Владислав осуетява изпълнението на този влашко-български план.

В 1649 г. Парчевич отново заминава за Полша и Венеция, облечен с пълномощията на единодушно избрания от българското население пратеник да убеждава и да доказва пред полския крал и пред Сената на Венеция, че турската империя е в тежко положение и че турците са изгубили своята предишна „ дързост и надменност” и да съобщи, че неговите сънародници се готвят за деня на своето освобождение, убедени, че е настъпил „краят на турското царство”. Поляците съветват Парчевич да замине за Виена и да се яви при австрийския император Фердинанд III. Той от своя страна отправя Парчевич към Венеция, която вече воюва с Турция. В 1650 г. Парчевич отправя послание до Венецианския сенат, с което моли за помощ срещу Турция,”чиито сили са изтощени от преславната Венецианска република, поради нескончаемата война”. Парчевич не забравя да отбележи и този път в посланието си, че българският народ долавял как „отслабва мощта на султана и затова се одързости да се изстъпи и разбунтува срещу този голям звяр”(т.е.турската империя).Парчевич е още млад, на 38-годишна възраст, но той притежава вродена способност да схваща навреме и правилно народните мъки и тежнения и да им откликва. Този верен и предан син на родината, повишен вече за апостолически викарий на марцианополския католишки архиепископ, проявява своя изключителен талант на гъвкав дипломат, усета на един разумен, тактичен и прозорлив политик, с богата ерудиция и убедително красноречие.Той върши своята апостолска мисия за спасение на българския народ със завидна енергия и упоритост до края на живота си. В други послания до сената на Венеция виждаме Парчевич да пише за непоносимия живот в турската империя и за нескритото недоволство на българското население от турската власт. Той настоятелно моли за помощ, като изтъква, че сега е време да се помогне на балканските народи за тяхното освобождение, защото венецианските успехи „унищожават мохамеданския род и власт”. Неумолимият народен деятел с присъщото си красноречие, отново внушава: „Нека пресветлата република(Венецианската) не вярва, че султанът е така могъщ, както се смята от мнозина. Той желае мир повече от заек, преследван от хрътки, като вижда големите вълнения в собственото си царство и загубата на хора; както по суша, така и по море”.Парчевич и неговите съратници Петър Богдан, чипровчанинът Марканич и др. в своите планове и кроежи за освобождението на България не забравят и другите балкански народи, защото разбират много добре, че със задружните усилия на всички балкански народи, с тяхната обща борба по-лесно ще бъде постигнато великото дело – тяхното освобождение.

Но всички досегашни пътувания и послания на Парчевич остават безрезултатни поради въздържаността и себичните интереси на коронованите глави и дожи, пред които лично той защитава справедливата и хуманна кауза на своя измъчен народ. Парчевич, поради подозренията от страна на Цариград, не може да се върне в родината си и затова остава в Молдовия. В 1656 г., на 44-годишна възраст, той е повишен в сан марцианополски архиепископ. И в същата година той е в центъра на нов заговор, подкрепен от молдовския княз Стефан III Будузе, и на влашкия княз Константин Бесараба. В този план за пръв път се включва и участието на представители на другите балкански народи, които обмислят назрели въпроси на освободителното движение във всички балкански земи.Изпращат се насърчителни послания до народите на България, Сърбия, Гърция и Албания за общобалканско възстание. Парчевич се озовава отново при австрийския император и го запознава с този нов план. Но Виена се интересува от въпроса за подобряването на отношенията между Полша, Украйна и Русия, за да заздрави мира между тези християнски държави. За тази цел в 1657 г. австрийският император натоварва Парчевич с деликатната дипломатическа мисия да води преговори с украинския хетман Богдан Хмелницки. Пътят до седалището на украинският вожд е траел 44 дни.Секретарят на пратеничеството Марианович описва това тежко и рисковано пътуване. Посланичеството, начело с Петър Парчевич е посрещнато тържествено от украинския хетман. Той приема предложението на австрийския император за мир с Полша и оттегля казашките отреди от полска земя. Мисията на Парчевич пред Хмелницки приключва успешно. Парчевич, високопросветният политически деец, спечелил уважението и доверието на политическите кръгове на тогавашна средна Европа, за проявените негови качества на ловък и опитен дипломат получава почетното звание „императорски съветник”. Удостоен  е и с титлата „австрийски барон”. След мисията му в Украйна, на връщане от там, Парчевич заболява и остава на лечение в един манастир при полския град Лвов.Месеци наред той е прикован на болничното легло на австрийския император и на полския крал за мисията си.

Политическата дейност на Парчевич е следена от католишката конгрегация в Рим и съветът на папските кардинали не я одобрява.Те искат от Парчевич да бъде усърден папски служител, който да мисли за разпространението на католицизма в България, а не да мисли и да работи за освобождението на своя народ и на балканските народи. От Рим остро упрекват патриота Парчевич и в 1661 г. папата отнема архиепископския му сан. Парчевич години наред понася унижения, разочарования и лишения с присъщия си стоицизъм, но не се огъва. Когато  Парчевич години наред понася унижения,разочарования и лишения с присъщия си стоицизъм, но не се огъва. Когато Парчевич е върнат отново на служба и австрийският император потвърждава благородническото му звание, избухва войната от 1672 г. между Полша и Турция. И тази война като всички други войни на турция, съживява надеждите за освобождение всред поробеното население на Балканите. Кроят се нови планове за борба. Парчевич е пак в центъра на тези кроежи. Вярата му, че ще изгрее зората на свободата и над неговата любима родна земя, пламва отново и събужда нови сили за борба в застарелия вече неуморим народен деец. Парчевич предприема кое ли поредно пътуване за Полша, Виена и Италия, за да отнесе молбите на „народите  от Изток” и да ги защити.  Парчевич предприема това „трудно и изпълнено с опасности и бедствия пътешествие, защото , източните народи и князете на Влашко и Молдавия не желаят да понасят повече турската робия и като гледат постоянно вражеските опустошения” са решили „ по скоро живота си да загубят и кръвта си да пролеят, отколкото непрекъснато да търпят и гледат злини”.

В края на 1673 г. Парчевич се явява пред Веницианския сенат с писма от Петър Богдан, от молдовския пълководец Григорий Хабасиенко да моли пак подкрепа за освобождението на България и останалите балкански народи, които са готови „по-скоро да погинат и да пролеят кръвта си, отколкото непрекъснато да живеят в страдания под тежкото и насилническо турско робство.”

Но егоистичните политически сметки на държавите, които Парчевич в продължение на повече от 30 години е  посещавал като народен пратеник, не са донесли желаната цел.

Последното пътуване на Петър Парчевич е в Рим, където посещава папата, кардинали и посланици на чужди държави във вечния град. И сега, при срещите и разговорите му, Парчевич убеждава и доказва, че историческа необходимост е свободните християнски държави да се противопоставят на османската опасност, като се предприеме един общ поход срещу Турция. Така ще се подпомогне военно и борбата на българския народ и на другите балкански народи, които са в тежко положение, особено българския народ.

В Рим Петър Парчевич не завършва докрай своята свободолюбива и хуманна политическа мисия. Тежка болест покосява всеотдайния патриот и безкомпромисния български политически деец през седемнадесетото столетие.

1612 година – роден в Чипровец

1622 година – започване следване в Илирийския колеж Лорето Италия

1630 година – следва в Рим, където по-късно получава докторска титла по каноническо право и богословие.

1644 година – връща се в България; назначен за секретар на Марцианополския архиепископ

1645 година – застава начело на освободителното движение България, по време на Критската война

1647 година – първа политическа мисия в Полша

1654 година – назначен за администратор апостолически заместник в Молдова

1656 година – получава длъжност и сан – Марцианополски архиепископ; мисия при крал Фердинанд ІІІ

1657 година – получава благородническо звание и титла – императорски съветник; политическа мисия при Богдан Хмелнитски

1661 година – наказан от Конгрегацията с отнемане на архиепископството

1668 година – реабилитиран от курията и е признат за апостолически викарий и администратор

1670 – 1673 година – пътува с политическа мисия н Полша,Виена,Венеция

1674 година – умира в Рим, погребан в църквата Санта Андреа дела Фрате. Днес там има паметна плоча.